Оригиналност

Няма оригиналност на тоя свят.Човек е обект на влиянието на всичко около себе си,такова нещо като оригинален човек няма.Ти слушаш ‘различна’ музика,създадена от някой друг,и твърдиш,че ти си оригинален.Създаваш блогове,украсяваш ги със зададени цветове,изреждаш чужди песни и филми като описващи твоята уникална същност,пишеш статии за мирогледа ти,който е повлиян от мама и тате,приятелите или изкуствата.Това,което създаваш е копие или имитация на нещо,което харесваш,което от своя страна е създадено под влиянието на нещо друго.

mizernika

Запалка

Днес, като цяло бе един твърде обикновен ден. Разходих се пеша предиобед из милата столица и се уверих, че като изключим кошмарния делничен трафик, тя все още е едно ако не приятно, то приемливо място за живот. Но впечатление и желание у мен да споделя с вас събуди една необикновена случка. Привечер, разхождайки се с мой приятел обсъждахме бъдещето си. Като млади, неопитни, но същевременно амбициозни хора, обсъждахме възможностите, които дава образованието в чужбина. Закономерно, размислите за западната и американската реалности породиха подсъзнателно критични настроения към родната действителност. Припомних си всичките пъти когато са ме джобили по тъмни улички, припомних си всичките безперспективни квартални утрепки, събиращи се пред малкото магазинче в студа, за да пият водка, пушат цигари и обсъждат споходилия ги, сякаш купом малшанс. Спомних си за навъсените, студени и недоволни физиономии на хората в градския транспорт и по улиците. Припомних си и неадекватните такива. Усмихнатите, непукистите, неосъзнаващите или отричащите реалността, живеещите за следващото дръм, ска или хип-хоп парти хора. Или казано накратко – спомних си за тъмната страна на българската реалност.

Крачехме, в минорно настроение, размишлявайки върху непознатите, но очаквани перипетии на живота в странство. Единственият шанс за развитие в нормална среда, единственият шанс за нормални предоставени възможности пред младия човек. Тогава, в тъмнината на полуосветените, или може би полутъмните софийски улици, аз и моят приятел решихме да подсилим поетичността на ситуацията. Отидохме до близкия денонощен магазин и си закупихме мъничко пакетче пурети. Защото и двамата намираме у себе си проявена заблудата, че ни харесват. На излизане, старателно пребърквайки се за огънче, осъзнах, че последното липсва. Броейки наличните стотинки, се върнах в магазинчето, поисках кибрит, в последствие – запалка, защото поне това имаха. До този момент не забелязвах човека стоящ до мен в магазинчето. Тогава, усетих как той се втренчи в шепата ми, държаща стотинките, докато аз ги броя. В духа на целия негативизъм натрупан у мен, реших че това е поредният замаян тип с лоши обноски. Беше облечен в карирани небесно сини панталони, черно яке и странна, близка до ушанка шапка. Но в следващия момент, той попита просто : „Не ти ли стигат?“ и на бързият ми смотолявен отговор : „Не, не, имам пари, мерси“, той не реаргира, отвори портмонето си и ми даде 10 стотинки. Вече не ми достигаха 5. Тогава той просто реши да заплати за моята запалка. Опитах се да сложа в шепата му стотинките, но той ми отвърна приятелски : „Стига бе, една запалка ли не мога да те черпя“. Благодарих и си излезнах. Бях приятно изненадан от случилото се. Не пожелах да му кажа, че имам 5лв на цяло и мога да си купя запалката. Просто не исках да бъда стеснителен, любезен и дребнав. Защото не исках да принизя тази необичайна ситуация до едното просто неразбирателство. Един непознат човек, без дори да го погледна, реши да направи такъв елементарен, но същевременно показателен жест. В държавата, където когато попиташ „Колко е часа?“ те подминават със забързана крачка.

Първи Стъпки

Ето я и моята първа публикация в интернет. Вече официално станах един от множеството блогери в кибер пространството. Ще рече, че мога свободно да се правя на показно неразбран, задълбочен и раним, или обощено казано – ерудиран младеж. Или ако трябва да сме откровени – просто да се излагам публично. Смятам да започна да се възползвам от предоставената ми възможност ефективно най-бързо, но докато главата ми роди свързани мисли върху общественозначим проблем ще мине време. Иначе, това което бих ви подвел да очаквате от мен е, че ще се постарая да избягвам типичния блогерски стил на писане и ще се опитвам да не се правя на по-духовит отколкото съм. Времето ще покаже дали ще успея.